Момичето го забелязах Още от предишен живот,
Тя душата му блести Като слънце в небосвод.
А аз понеже съм пич И доста сериозен човек
Като иде реч за тези неща, Не слагам слънчеви очила.
Дори да боли, не затварям очи.
И така водихме дълги разговори. От време на време,
През месец-два. Полека лека да се приближа,
Че сърничките се плашат Дори да са сърнички със рога.
Не че очаквах и не съм и стратег, но някак си знаех
Вътре дълбоко във мен, Че в даден момент
Тя ще разбере за какво иде реч, Щото тези неща
Не стават просто ей така, Трябва си двама за тази игра.
Тя взе, че разбра. Реши да се приближи, Реши и да се довери
Дори.
И сега… какво да ви разправям, Рима има в любовта.
И не само рима, има и съдба, даже има свобода.
Но въпросът основен остана: Не разбрах аз какво баш стана.
Ако може някой да ми обясни Как точно се случват тези неща,
Как се намират две души по тази обширна земя?
Не че е важно, де, да има отговори на всички въпроси.
Той космосът си знае хавата. Ний сме просто графити на стената, която вселената все така красиво руши.
donika emille 