Майко, ще прощаваш, аз не съм момченце, нито съм чавдарче, нито пионерче. Майко, ще прощаваш, но вече толкова години: Аз съм мъж. И, майко, Човек. Човек съм аз.
Нека си говорим за времето, за плетките, за питките и за твойте младини. За хубавите спомени, макар годините да са ги оцветили В сиво, черно и във бяло.
Аз завинаги боравя с цветове—ярки, силни и красиви—Цветовете, майко, цветове: На феникс.
И за друго няма дума да отваряш. Нито за парите. Нито за жените, които ме подминаха, защото, майко, те в душата ми не се взираха. А ти?
Виждаш ли я, майко, ти сега? Ще прощаваш, честно да ти кажа, кратък е животът. Та чак е срамота, когато толкова любов, като боя се лее по света, ний да си говорим за едната самота.
Няма самота, майко, когато в себе си Човек се взира,
Всички заедно се носим над облаците,
Съдбите ни се сливат наведнъж.
А аз, майко, да. Аз наистина съм мъж.
И за туй, може би, вземи, Че ми прости.
donika emille 